Как съвсем случайно се разминах със смъртта? - Gobral

Как съвсем случайно се разминах със смъртта? -

Ще разкажа накратко една история от вчерашния ден, една случка, която можеше да доведе до това днес мен вече да ме няма, но ми се размина - по една чиста случайност, слава Богу! Ето какво стана вчера.

Както приятелите ми знаят, аз иначе съм учител по философия и гражданско образование, цял живот това работих, но сега съм принуден временно да се препитавам (за да не умра от глад) като пазач (понеже самозабравилите се властници в образованието не само ме опраскаха и изритаха по чисто мутренски маниер от училището, в което съм работил много години, но и понеже встъпих в борба с техния произвол и с техните беззакония, за да ми отмъстят, ме отстракираха от тъй бляскавото им образование!). Както и да е, тази прелюдия е напълно излишна (както е известно тия неща, именно съдбата на някакъв си там учител по философия вас слабо ви интересуват и изобщо не ви вълнуват!), затова минавам към своя разказ за вчерашната случка, при която аз като по чудо не си загубих живота.

На обекта, на който работя (пазя една морга, спокойно, не се сепвайте, не се плашете де: не е морга за човешки трупове, а е морга за... коли!), има две кучета, които ние, пазачите, имаме задължението да ги храним, също така и да им приготвяме храната, т.е. да варим в една тенекия кокали за тях. Е, вчера на мен се падна да варя кокалите (патешки "фенери"), за целта използваме един газов котлон, запалих го, сложих тенекията върху него и... си влязох в стаичката (чета една интересна философска книга, която много ме е увлякла). Е, разбира се, като чета, отвреме-навреме излизам да наглеждам котлона, този път установих, че поради вятъра има опасност котлона да изгасне, по тази причина ми се наложи около него да сложа разни неща да пазят завет; сложих и един голям кашон, подобен на щайга, от плодове, подпрях го, да пази и той завет. Сега вече сещате ли се какво стана? Близко е до ума, но на мен не ми хрумна, че може да се случи това злокобно нещо.

Не подозирайки нищо, аз влязох вътре и седнах да си чета книгата. Да добовя и това, че седя точно до мястото (от вътрешната страна на стената), зад която е въпросният газов котлон (стената е тънка, това всъщност е един фургон!). Веднъж ходих да проверя как върви работата, кокалите бяха на път да заврат, спокоен си влязох и пак се зачетох.

И по едно време колегата (той работи на моргата) изкрещя: "Какво правиш бе, човек, ще ни взривиш?!", скочих и изтърчах и какво да видя: оня същият кашон гори върху котлона, бутнат от вятъра! Да, гореше върху самия котлон, от колко време гореше не се знае, но пламъкът беше вече голям! Колегата тъкмо бутна кашона-щайга от котлона, може би миг преди взривяването на газовата бутилка! Косите и на двата се бяха изправили от ужас, е, било писано бутилката да не гръмне! (Ами ако колегата не беше минал случайно покрай котлона - той постоянно скита из огромната територия на моргата! - какво щеше да стане?!)

Това е. Занапред ще има една "обеца на ухото" като пак ми се наложи да варя кокали за Лъки и за Лара, нашите кучета. Пиша това и за да ви предупредя: като правим каквито и да било трябва хубаво да мислим щото видяхте как заради една глупост, дължаща се на недоосмисляне, може да стане страшна поразия с невъзвратими последици! Като едното нищо ако беше гръмнала газовата бутилка мен днес вече нямаше да ме има - и нямаше повече да ви досаждам като всеки ден пиша моите тъй глупави и понякога съвсем идиотски писания! Да, ама не, ето че оцелях - за пореден път. И мъченията ви ще продължат. В смисъл да срещате във Фейсбук моите напълно лишени от какъвто и да били смисъл писания, които изобщо не си струва да четете. Докога ще продължат вашите мъчения не мога да кажа. Докато мърдам, ще пиша. Докога ще мърдам - това не мога да кажа. Виждате, смъртта ни дебне отвсякъде. (Чудо е, че сме живи, нали така, видяхте какво се случи на горкия Милен Цветков, Бог да го прости, стоеше си до светофара, чакаше си, спазвайки правилата и...)

Хубав ден ви желая! Благодаря ти, мили Боже, че доживях и днешния ден! Живи и здрави да сте и вие!

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.